Имало едно време една гора. Обитавали я – зайци, катерици, таралежи и други животинки, които много обичали да живеят над възможностите си. В нея живеел и вълкът Вълчо, който не бил лош – а бил финансово подготвен.

Вълчо обичал да помага. Когато катеричката нямала достатъчно жълъдчета до заплата — Вълчо помагал.
Когато таралежът си купил телевизор на изплащане — Вълчо пак помагал.
А когато Мечо-полицая решил да прави ремонт, без да смята — Вълчо даже не питал.

— Няма проблемче! — говорел тихо, почти бащински.

— Само подписче тук, едно тук и едно тук. Спокойно, спокойно – лихвичката е съвсем символична, на всеки сто жълъдчета, трийсет са за Вълчо.

Животинките подписвали. Защото било спешно. Защото не обичали да четат. Буквите били дребни, а Вълчо бил толкова учтив. Пък и кой има време да се задълбава когато е лесно?

Скоро в горичката се появили много хубави неща. Лаптопчета. Стари БМВ-енца. Телефончета с три камери, които снимали катерички върху клончета. Лисицата отворила казино. Животът бил охолен и щастлив.

Месеците минавали, лихвичките си вървели, наложило се животинките да работят повече. Катеричката събирала орехчета и за съседите. Мечо се хванал да обикаля на две смени в гората. Таралежът спрял да боде – нямал време.

И така съвсем естествено се стигнало до момента, в който сроковете идвали, а жълъдчетата – не.

Първо катеричката не си била вкъщи. После таралежът бил в болница. Зайо Байо обещавал утре.
Все утре.

— Странно — казвал Вълчо, поклащайки глава.
— Всички са много заети.

Един ден Вълчо спрял да се усмихва. Сложил си други обувки. По-тихи. Започнал да ходи вечер. Така уж случайно, сгащил Зайо.

— Байо, къде са ми жълъдчетата? — попитал спокойно. — Срокчето мина.

Зайо Байо с треперещо гласче заобяснявал.

— Ами… Кума Лиса…
— Ами… морковчетата…
— Ами… мама зайка почина…

Вълчо го погледнал студено.

— Разбирам. Може би трябва да ти помогна да запомниш, че договорът е доброволен, но лихвата не е.

На следващия ден в гората било тихо. Много тихо. Зайо Байо носел превръзчица. Едното му ушенце липсвало.

— Инцидентче — казвал Вълчо.

— Инцидентче — повтарял като ехо Мечо полицая.

И така, деца, приказката свършва щастливо.

Вълчо живял дълго и охолно. Бил уважаван член на горското общество. Най-младите и красиви катерички го обичали.

А животинките научили важен урок: жълъдите са сложни, договорите – дълги, и това, че не разбираш нещо, не означава, че някой вече не е разбрал теб.

*Всяка прилика с истински зайци, вълци, мечоци, катерици, лисици и таралежи е случайна, недоказуема и не подлежи на коментар.